Приказките са любимо „литературно течение“ за всички деца, без изключение. Топлината на детското слънце, вярата в чудеса и необикновените приключения са свързани с приказката. Приказките навлизат в живота на детето чрез идеите за живота, доброто, злото и моралните принципи. Една приказка учи, предупреждава и просто забавлява детето. Приказките се делят на два основни лагера в зависимост от авторството им. Те могат да бъдат както народни, така и литературни приказки. Те имат някои разлики и някои прилики, които ще бъдат разгледани в статията.
Разликата между народна приказка и литературна приказка
Основната разлика може да се види от самото име,– народните приказки са плод на народния фолклор и са се предавали от уста на уста в продължение на много години, дори векове; по-късно повечето от тях са били записани. Народната приказка е древна литературна „отливка“ на дадена етническа група, която предава мнението на далечните ни предци за същността на нещата и отношенията около тях. В тези приказки са заложени основните принципи на човешкото съжителство в борбата за оцеляване на расата и общността като цяло. Националните народни приказки ясно изразяват границите на доброто и злото, имат национални особености, характерни вярвания и битови елементи, присъщи на народа.
Литературната приказка, от друга страна, има автор и се появява много по-късно, като следствие от развитието на литературата. Едва през втората половина на XVIII в. в европейската литература се появяват авторски трактати за народния приказен фолклор, а едва през XIX в. писателите започват да използват традиционните приказни сюжети. Можем да се сетим за класиците в жанра, прочути майстори като Ханс Кристиан Андерсон или братя Грим. Постепенно литературните обработки на фолклорните елементи на приказката престават да следват строга сюжетна линия и се използват от автора за предаване на метафорични идеи, които са по-характерни за притчата, но с художествен привкус
В народната приказка разказвачът е длъжен да се придържа към сюжета, построени по традиционна схема. Тази схема позволява да не се губи посоката на разказа и да се запазва смисълът му, когато се разказва многократно от един човек на друг, от поколение на поколение.
Приказката, написана от автора, е съставена сякаш от сегменти или пъзели от фолклорни елементи на народна приказка, но обединени в свободния вариант на представянето, в зависимост от идеята на автора. За автора не е важно да се придържа към традиционната схема в литературната приказка, той просто иска да облече идеята си в приказни атрибути. Ако обаче авторът е имал намерение да имитира стила на разказване на фолклора, той може да е следвал тази схема.
Литературната приказка носи знака на авторството.Неизбежно в него има повече подробности – появата на героите, местата и самите събития са описани по-подробно. Отношението на автора към всеки от героите на приказката е лесно да се отгатне, когато се чете.
Народната приказка отразява цял пласт от културата на цялата етническа група. Концепциите са по-мащабни, а на фона на тези концепции детайлите и фрагментите са по-размити и невидими. Ако разказвачът е по-експресивен, той може да „оцвети“ разказа, без да загуби смисъла му, а ако е по-консервативен, може да го разкаже на децата, като използва паметта и традицията си, и той няма да загуби първоначалния си смисъл. В това отношение в литературната приказка експериментирането с вариации може да доведе до създаването на „Пинокио“ от „Пинокио“, със загубата, както знаем, на оригиналния разказ и появата на нов.
Основната характеристика на народните приказки– Устният му преразказ го поставя на едно ниво с песните, пословиците и поговорките. Така се улавя същността на приказката, но се дава възможност на разказвача за променливост на разказа. Народните приказки, в зависимост от разказа, се класифицират като вълшебни, библейски, житейски, сатирични, а приказките за животни заемат отделно място. Анализаторите смятат, че последните са свързани с древни езически обреди
Литературната приказка е жанр на художествената литература със сложна система от метафори, пренесени върху атрибутите на приказката, с примеси от древни езически предания и магии, но изцяло подчинени на идеите на автора при формирането на сюжета, избора на героите и характеризирането им. Веднъж записано и публикувано, то остава завинаги, освен ако не бъде заснето, разбира се. След това полетът на творчеството продължава, както всеки може да се убеди, гледайки съвременни адаптации на приказки, в които понякога от изходния материал е останало само заглавието.
Възникнали в древността, народните приказки са имали за цел да предадат основните морални норми на следващото поколениеПриказката е история, характерна за дадена етническа група, елементи от вярванията, възприятията на хората за доброто и злото и заобикалящия ги свят. Различни народи, различни начини на разглеждане на тези въпроси и различни културни традиции – всички тези елементи са лесни за проследяване, когато се чете народна приказка.
Появили се много по-късно от народните приказки, литературните приказки преди всичко са предавали идеите на самия автор. Разбира се, той също е превел виждането си за проблемите въз основа на социалната среда, в която е живял, но неговото виждане е било по-тясно и не е обхванало глобално целия манталитет на етноса. Но много моменти са нарисувани по-точно, по-дълбоко и, което е важно, по-художествено и по-ярко за детското възприятие.
Това е дълъг екскурс в света на приказките.
Тази статия е базирана на книгата: S.Б. Расадин, Б. К. Бошунов, Д. Кузнецов и Дж.М. Сарнов: Разкази за литературата, 1977 г., А.И. Ефимов, „История на Българския литературен език“, 1961 г. и педагогическа практика на персонала в детския дом „Солнышко“ на РК Домсолнишко.kz/o-nas/o-detskom-dome/
